Latro.eu » партньор

Втори шанс

Latrodectus — Mon, 01 Jun 2009 07:57:08 +0000

Има моменти в живота на човек, когато е изправен пред избор, да даде или не, втори шанс. Дали на приятел, дали на партньор, в работата, в личния или обществения си живот, взимането на такова решение, често никак не е лесно. Вътрешната борба, между собствените чувства и тези, на хората искащи втори шанс, често създава сериозен конфликт и води до подтиснатост, вялост, ниско самочувствие или точно обратното- приповдигнато настроение, избухливост, агресия и др. Гордостта е един от най-трудно преодолимите фактори, съпътстващи това решение. Ако причините за достигане до искане на втори шанс, са свързани пряко или косвено с наранено самочуствие, загуба на доверие и/или комбинация от тях, то тогава нещата осезаемо се усложняват. Човек трудно преодолява себе си и негативните чувства, предизвикане от нараненото си себелюбие. Склонността му към компромиси намалява право пропорционално, със силата на удара, който е понесъл. И все пак, човек с човек еднакви няма. Някои биха преживели изневяра, например, относително леко, други никога не биха я простили, трети биха отвърнали на „удара с удар“ и т.н. Вероятно е най-добре, да се изчака едно известно утихване на неизменните негативни емоции, преди да се поиска шанс. Желателно е, да не се притиска обекта, да не се изисква твърде много от него, да не се настоява, обвинява, драматизира излишно и пр. Истеричните сцени, присъщи на някои жени, могат само да влошат нещата – нараненият мъж реагира първично и е склонен към непривични реакции, ако гордостта му е наранена. Втори шанс, не значи обаче, че нещата ще бъдат същите, или поне не веднага…Изгубеното доверие се възстановява в дълъг и сложен процес, често свързан с неосъзната проверка, дори неумишлено словесно нараняване – с цел отвръщане на причинената болка. Приятелското предателство, често пъти се преживява по-тежко, дори и от партньорското. Причината е, че сме склонни да споделяме повече пред приятели, да се откриваме и за неща, които бихме спестили на половинката си. В крайна сметка, ако бъдем предадени от човек, с когото се знаем от години…твърде е възможно и изобщо да не сме склонни да простим. Съществува и един такъв момент на колебание, деликатен по същността си и показателен за бъдещите ни намерения. Твърдото и рязко отрязване, почти неименуемо подсказва за край на отношенията с конкретния човек, а самото колебание е признак, че съществуват известни съмнения във взетото решение. След известно утихване на първоначалните емоции, бихте могли да изискате разумен разговор с човека, когото не искате да изгубите или сте наранил. Не се самообвинявайте прекалено, не драматизирайте ситуацията, не молете, не се тръшкайте. Поговорете като зрели и разумни хора. Компромисът е следствие на добра дипломатичност и доста търпение. Ако вие сте този, който е сгрешил, извинете се. Без трагедии и посипване на главата с пепел, но така, че на отсрещния човек да му е ясно, че наистина съжалявате за постъпката си. И….наистина внимавайте, да не се повтаря, защото Втори шанс може да се даде….но Трети, много малко хора биха дали.

Изневерявай..но със стил!

Latrodectus — Thu, 21 May 2009 08:50:33 +0000

Да знам, ти не правиш такива неща. Ти си предан/а до гроб, верен на един партньор до края на живота си и подобни неща не ти минават през главата. За останалите- изневерявайте с акъл….Пазете достойнството на човека до себе си, самоуважението и гордостта му. Не наранявайте, за да не ви наранят и вас…Изневярата може да бъде подправка, но и малкото камъче, което обръща колата. Всичко зависи от преценката, находчивостта ви и сивото ви вещество.

Никога не признавайте! На калъп да ви хванат-отричайте. Въпреки твърденията си, партньора няма да ви прости прегрешението, колкото и да го убеждавате, че не сте искали, вложили чувства или тн. Просто има неща, с които трябва да ви погребат….
Не отричайте, без да са ви питали! Изглежда съмнително, да отричате изневяра, при положение, че партньора дори не ви е питал за това…
Не се изхвърляйте! Изрази от сорта на: „Никога не бих…“, „Верен/а съм до гроб…“, „Изневярата трябва да се наказва най-малко с убийство“, особено, ако сте неискрен звучи съмнително и лицемерно. Едно условно „ако…“ е много по-добра идея.
Не сравнявайте! Пешо имал незнам кво си….. много е талантлив значи… как му върви….. с тия златни ръце….прехласването, особено на жените, пали всички аларми в главата на партньора. А и не влиаят добре на самочуствието му!
Не пренебрегвайте! Е това си е тъпо, от където и да го погледнеш..Все едно да викате- ела, Вълчо, изяж ме…Всеки би се усъмнил. Трудно е, да са жонглира между двама партньори, ама никой не е казал, че изневярата е лесна работа! Вашият човек е най-важния и на първо място!
Не задълбавайте! Усетите ли признаци на чувства като привързаност, липса, прекомерна нежност, мъка и тъга по забежката-бягайте с двеста! освен, ако не искате, да задълбочите отношенията, разбира се…Ако е само за секс, прекратете, преди да нагазите с двата крака. Секс партньор винаги може да си намерите, но чувствата имат досадния навик да си личат…
Не унижавайте! Ако си позволите лукса да унижите настоящия си партньор, като например-да заведете любовника в къщи….всички последствия са ви малко! Подобна свещена тъпота, трябва да се наказва с кастрация! Както казахме вече, трябва да пазим човешкото себеуважение и достойнство! Подобна постъпка е нагла, глупава и крайно инфантилна.
Сведете личната информация, която давате за себе си до минимум, тъй че, ако забежката някога сметне, че иска нещо повече от вас, въпреки нежеланието ви, да има минимум места, по които може да ви удари.
Секса не е повод за запознанство, нали? Въобще, по-добре е, ако не можете да плувате, да не влизате във водата. Изневярата не е хубаво нещо, в самото и название се съдържа и причината за това. И ако все пак го направите…нека да е със стил!

Несигурността на ревността

Latrodectus — Thu, 05 Feb 2009 12:18:54 +0000

Всеки от вас е ревнувал партньора си, или е бил ревнуван. Всички помним онова неприятно убождане в стомаха, когато видим половинката в конкуретна среда. Нещо ни жегва, нещо ни измъчва, ревността измества останалите ни емоции. Лично аз, ревнувах много първия си мъж /в живота ми/. Вероятно заради страстта на тия години, заради това, че му отдадох девствеността си…някак чувствах, че той е длъжен да гледа и слуша само мен…С времето, тази емоция зае друго измерение и намали интезитета си. Не мога да кажа,че не ревнувам изобщо, но е в умерени граници и за значителни неща. Има хора обаче, които изискват пълна вярност, като в това се включва забрана за излизане /дори със собствения пол/, пълен отчет на дейността, шпиониране, недоверие, ограничение на ежедневни дейности, които биха могли да се извършват сред противоположния пол и др. За мен, ревността преди всичко е свързана с вътрешна несигурност. Индивидът няма вяра в себе си и способностите си и изкарва това върху партньора си, под формата на недоверие и ревност. Комплексираните хора са доста по-ревниви, а в някои случаи, ревността поражда дори агресия. Някои от тези хора, чертаят в главите си най-страшни картини, как в някой определен момент на деня, партньора им вероятно прави секс с друг. Следва позвъняване по телефона за проверка, независимо от факта, че в момента може и да не е удобно. Нов колега- значи тоя/тая със сигурност кръшка. Гримира се/облича се добре- не е чиста тая работа. Независимо от убежденията на потърпевшия, ревнивеца е убеден в правотата си. Може дори, да пусне „съгледвачи“, които да потърсят доказателства за въображаемата изневяра. Уверения в себе си човек, който прави задоволителен секс и е доволен от настоящата си връзка, много по-рядко би изпаднал в подобна патова ситуация. Защото в това, да „търсиш под вола теле“ има и много други недостатъци. „Жертвата“ развива страх и параноя, отчуждава се от познатите и приятелите си, занемарява се..Ако се стигне и до физическо насилие, нещата стават още по-зле. За съжаление, някои видове ревност, не могат да бъдат „излекувани“…те са патологични. А останалите? Има ли вариант, да помогнем на ревнивеца?