Latro.eu » ПСИ фактор

Синдромът на „дебелото око”

Latrodectus — Tue, 11 May 2010 08:21:47 +0000

Идва лято и все по-често се сещаме за тънките дрешки и късите полички. Понякога дори избързваме в унисон с небеизвестното клише : „От студ умри, гъзар бъди” :) И все пак, какво е лятото, ако не сезона на плътта, на банските и шарените чехли – време да захвърлим 3-те ката дрехи и да покажем кой какво си има. Понякога и в повече….Обществото е безмилостно. От най-крехка възраст може да заклейми някого с грозното провище „дебелак/на”, без ни най-малко да се интересува от последствията. А те често пъти са страшни, дори фатални. Ниското самочувствие, комплексите и неувереността са само върха на айсберга. Отдолу надничат коварната ниска себеоценка, чувство за малоценност, социална изолираност, депресии и пр. Младите момичета са склонни да задминат себе си, в желанието да бъдат харесвани. Време, в което „по вида посрещат и по него изпращат”, когато Преслави, Камелии, Емилии и прочие са стериотип за красота. Когато 5кг в повече докарват истерии и….хранителни разстройства. Неодобрението от това, което виждат в огледалото често пъти се „контролира” от убийствени диети, диуретици и повръщане..От всеки ъгъл дебне булимия или анорексия…Защото килограмите са като наркотик, но в обратен смисъл-колкото по-малко, толкова по-добре. И без да се усетят, тези девойки се оказват на системи с опасност за живота. Защото в собствените си очи, те винаги ще бъдат дебели, независимо какво показва кантара. Синдромът на „дебелото око” ще продължи да измисля несъществуващи тлъстинки, ще оформя коремче, ще трупа целулит… И робът, окован в собственото си тяло, ще продължи да служи на това око. Става зависим. Ако не съумееш да повярваш в себе си и да се обичаш такъв- какъвто си, ако не успееш да преодолееш вътрешното си съпротивление, ако не повярваш, че всички книги за „магически” диети са комерсиален боклук – то службата е оправдана. Всички крайности са нежелателни, разбира се – но по-добре дебел и свободен, от слаб и обсебен. А и научиш ли се да се приемаш и харесваш, то собственото ти чувство ще регулира телесните килограми- било то с леко ограничение, с любим спорт или приятни разходки. Всички останали недостатъци могат да бъдат прикрити с дрехи и то така, че Окото да няма какво да добави….

Страхът от промяна

Latrodectus — Thu, 22 Oct 2009 10:53:11 +0000

Човекът е странна птица. Винаги търси начин да покачва нивото на адреналина си, впускайки се в рисковани начинания, а в същото време, не може да прекрати отдавна изчерпана връзка. Страхът от промяна на навиците, от смяна на добре познати порядки, ваденето от обичайното и познато състояние, плаши до степен пълно блокиране. Защо? Кое точно намялава съпротивителните ни сили към навика или успокоителната му монотонност ни харесва? Защо, когато всичко около нас крещи, че е време да вървим напред, ние упорито и впили поглед в земята, продължаваме да тъпчем на едно място? Една от причините, вероятно е страхът от емоционално нараняване. Друга- мисълта, че няма да се справим на това, новото ниво. Несигурността, дали сме достатъчно силни, да преодолеем собствените си страхове и задръжки. Дори, ако сме напълно сигурни, че Новото в случая значи „по-добро“, отново изпитваме влудяващи психиката колебания и съпротива на вътрешното Аз. Някои живеят ден за ден. Други непрекъснато правят планове и то, за най-дребни неща. Едните- са страхливци, че няма да се получи това, което са планирали, а другите- от това, че могат да бъдат извадени от обичайното им и така успокояващо русло. Дали ще смениш работата си, партньора си или ще направиш някаква друга кардинална промяна в живота си, елементът „страх“ ще съпътства вземането на решение. Понякога, той може да бъде преодолян, ако се сподели с човек, преживял същото. Друг път, ако нещата бъдат дисекцирани от всичките им страни и се изброят положителните и негативни качества на дадена постъпка. При всички случаи, хората сме страхливци…за жалост, понякога прекалени. С години тъпчем на едно и също място, страхувайки се да се борим за по-доброто си съществуване. Животът си минава и понякога късно се осъзнава…че ако не умееш да рискуваш, няма начин да спечелиш.

Социопатът- какво е това животно?

Latrodectus — Thu, 24 Sep 2009 06:33:33 +0000

В 21-ви век, когато високите технологии устремно са нахлули в ежедневието ни и прекарваме все повече време в Матрицата, срещайки се с различни и понякога странни хора, е хубаво да знаем и за онази група,които могат да бъдат истински опасни. Не всеки може да разграничи виртуалното от реалното, често пъти, хората се срещат помежду си, след запознаване в Нет-а и понякога…само понякога, може да възникне проблем. Социопатът е форма на психопатология, чиито най-ярки изразни форми са- невъзможността за преживяване на чувства и емоции. Той не умее да се разграничи от Аз-а си в Нета, той е такъв онлайн, какъвто и на живо. Разпознава се относително лесно и в двете му форми- Активен и Пасивен/латентен/ социопат. Тъй като втория е относително безопасен, ще се спра на първия тип. Сектите са създадени именно под лидерството на социопат, ролята на Абсолютния Вожд е много характерен признак за поведение на този индивид. Обичайно добри манипулатори, социопатите създават групи около себе си,предимно от жени и деца /заради по-лесната си контролируемост/, над които започват да проповядват учението си…с което според самите тях, допринасят за по-доброто им съществуване. Социопатът не умее да се адаптира към човешкия социум, чрез предизвикването си на непрекъснати конфликти той противостои на всяко мнение, различно от своето. Не изпитва никаква вина за поведението си, което често пъти преминава в девиатно- насилие над деца и жени, мошеничество/измами или хулигански /бунтарски прояви, формално-рядко наказуемо от закона, но отричано от обществото. Често пъти, социопатът е екстравагантен, по него могат да се забележат всякакви форми на татуси, пиърсинги…употребява наркотици, чиято цел е да бъде забелязан, дори когато се приема с отрицателна нагласа от заобикалящите го хора. Страничното мнение е абсолютно невалидно за социопата, истината излиза само и единствено от неговата уста, той се счита за абсолютен авторитет в почти/или всички области. С готовност споделя вижданията си с всички, но всеки опит за критика го хвърля в дълбок гняв и дори яростни прояви. Надянал маската на благоприличието, особено в присъствието на хора, които го очакват от него, по изказа или темите на разговор, социопатът трудно може да бъде характеризиран като такъв. Той не признава чуждите права и рядко застава зад постъпките си, склонен е да прехвърля вината за собствените си действия върху заобикалящите го, или дори трети-невинни участници. Често пъти, това може да стане посредством донос, клевета или създаване на интрига. Лидерската му позиция обикновено се задържа такава сред хора, лесно манипулируеми, слаби или беззащитни..но в частност той атакува само тези, които счита по-силни от себе си. Страхът от тях се изразява именно в създаването на непрекъснати конфликти, остри спорове пораждащи дори изригване в най- вулгарен и неприличен стил, независимо от мястото и обстановката. Склонни са към обсебване , наблюдава се маниер на „циклене”. „ Захапвайки” определено от самите тях за важно място/думи/събитие, социопатът е склонен да се връща към тях с дни, месеци и дори години.Често пъти,агресивни в онлайн общуването, навън социопатите могат са меки и лукави, да бъдат приятни събеседници и то именно към тези, които иначе яростно атакуват. Особено избухване или срив при социопата, настъпва в момента, в който авторитета му е подложен на съмнение, направи се дори опит за проверка на твърденията му или недай си Боже…оспорването му. Всяко „клинчене” от групата, се наказва с публично, остро критикуване и осъждане на „виновния”, създава се впечатление, че е извършена най-долна ерес. „Вождът-социопат” може и да осъзнае поведението си сам, но за него само то е правилно и единствено то, води до верни решения и добро съществуване. От свитата му се очаква безапелационна защита, публично преклонение/обожествяване и реакция, според тертипа на „учението”- положителна, когато се отнася до Лидера и всичко произлизащо от него и отрицателна-към тези, които не го приемат. Според Фройд и Адлер, сексуално, социопатите са перверзници, именно поради невъзможността да изпитват емоции. Сексът при тях, води до по-скоро физическо, от колкото удоволствено преживяване, често срещана форма на сексуално общуване е садо/мазохизмът. Не са със строго диференцирана сексуалност, могат да бъдат и бисексуални или хомосексуални. Най-честите сексуални агресори, са именно от представители на социопатите. Често пъти, имат проблем с ерекцията/еякулацията –свръхеректиране или невъзможност за същото. Пълното подчинение на партньора, е един от начините, да се задоволи в леглото. Социопатологията е вид психопатология, т.е. това е болестно състояние, този индивид не може и не иска да бъде друг. Не е възможно, да бъде излекувана само чрез взаимодействие с околните, нужна е лекарска/психиатърска намеса. Скрит зад маската на благоприличието, социопатът трудно може да бъде различен като такъв, така че…пазете се сами и внимавайте с какви хора контактувате……

Разумът или сърцето?

Latrodectus — Sat, 12 Sep 2009 09:53:16 +0000

Всеки един от нас, поне веднъж в живота си, е бил на кръстопът, колебайки се, дали взима правилното решение. Колкото по-важно се възприема изходът от даден казус, толкова по-сериозен е размисъла и по-труден избора. Ако има и емоционална обвързаност, то нещата допълнително се усложняват. Всички сме чували клишето: „Послушай сърцето си“. Дали е вярно то, обаче? И защо изобщо се приписват мисловни процеси на орган, чиято чисто биологична функция е да разпределя кръвта към органите? След като решенията и изобщо психичните процеси възникват и се преодоляват единствено и само в мозъка? Какво изобщо означава „да послушаш сърцето си“? Доказано е, че в близост до любими хора, се отделя по-голямо количество ендорфини, които ускоряват сърдечния пулс и може да доведат до трепет, изпотяване, изчервяване и т.н. Защо хората се изчервяваме и защо се смеем, когато сме щастливи, все още никой не може да обясни. Само че, същите тези физиологични прояви на организма, отново се диктуват от всемогъщото сиво вещество и сърдечния мускул просто отговаря на получения импулс. Де факто, той по никакъв начин, не предопределя избора, който бихме могли да направим в дадена ситуация. Придаването на душевност на сърцето е по-скоро романтична заблуда, неподкрепена от никакви научни факти. Тя служи повече, за да оправдаем пред себе си направения избор, който чистия разум вероятно отхвърля като неправилен. Казват, че първото което ти дойде на ум, е най-често правилното решение. Вероятно, защото в състояние на стрес и под влияние на определено количество адреналин, мозъка се мобилизира и позовавайки се на научено и предишен опит, „изважда“ вероятен изход на ситуацията. Ние обаче, под влияние на чисто химични промени пренебрегваме „съвета“ на мозъка и се „вслушваме“…в естрогена или тестостерона си. Следствието може да бъде благоприятно за извършеното действие, но и крайно грешно. Със същия успех, можем да попитаме някоя стена, дали да дадем втори шанс на Митко, или не. При хора, определящи себе си като „реалисти“, „повиците на сърцето“ са много по-редки и те са склонни да се доверяват на ума си, до като романтиците, често пъти правят обратното на това, което им диктува здравия разум и преживяват Ен на брой разочарования. Може би, когато следващият път се запитаме „Да простя ли на Митко…ПАК?“, е хубаво да чуем и онова мъничко, тънко пищящо гласче, което крещи, че „Вълка козината си мени, но нрава…НЕ“.

Психически тормоз

Latrodectus — Thu, 03 Sep 2009 17:22:05 +0000

Напоследък много се популяризира темата с домашното насилие и начините да се справим с него, но като ли в по-малка степен се говори за доста по-притеснителния натиск чрез психически тормоз над личността. Такъв може да бъде срещнат навсякъде- в службата, у дома, сред близки хора и познати. Психическият тормоз е особено коварен и много сериозен метод за въздействие върху хората. Когато е системен, той може да доведе до значителни проблеми, свързани не само с психичните, а и с физическите преживявания на личността. Неизменно този тормоз води до стрес, който от своя страна значително отслабва имунната система-засилва вече съществуващи здравословни проблеми или създава нови такива. Тъй като е трудно доказуем, той е много по-сериозен и често пъти дълги години крит от жертвата, подчинен на подобни оправдания, които се изтъкват и при домашното насилие- надежда, че насилникът може да се промени, липса на алтернативен вариант за живеене, наличието на деца и тн. Тези оправдания по никакъв начин не решават, а само „капсулират“проблема и утежняват ситуацията. Защото психиката ни е твърде фина и деликатна структура, която може лесно да бъде дебалансирана, извъчвана и дори..увредена. Комплекси за малоценност, ниско самочуствие, подтиснатост, резки промени в настроението, депресивност, безсъние, хронично безпокойство и дори паника, различни видове фобии, тикове (авторката разви крайно досаден и неприятен навик да си хапе долната устни, от който 15г не може да се отърве), суицидни (самоубийствени)мисли и опити…всички тези неща могат да бъдат развити като следствие на психически тормоз, заедно или поотделно. Не само жените могат да бъдат подложени на подобно насилие, но като по-емоционална структура на обществото, те най-често стават жертви на такъв тормоз. Насилникът често действа системно и напълно целенасочено- насажда чувство за малоценност и вина у отрещната страна, чрез обиди, присмиване, незачитане на човешкото достойнство и личност като цяло. Причините могат да бъдат безброй много- от чиста проба егоизъм и злоба-през желание за предизвикване на чувство за безизходица и зависимост-до заучен семеен модел от собственото му детство. Изходът често пъти е една човешка развалина, която дори веднъж откъснала се, не успява да се възстанови. Вариантите за действие са няколко, но всички те се обединяват в търсенето на чужда (приятелска, професионална, законна) помощ и защита. Психическото насилие често пъти преминава или корелира с физическото такова и не е желателно жертвата да конфронтира насилника сама. В общи линии, повечето агресори са страхливи и реагират на нападението отстъпвайки. Защото атаката е най-добрата защита…При всички случаи обаче, не е добре да се провокира, когато сте сами, най-добре е да се сезират изпълнителни органи като полиция например. В повечето случаи, в Центровете за жертви на домашно насилие, обръщат внимание на психическия тормоз и предлагат адекватни варианти на действие на потърсилите помощ. Ако това се случва на работното място, може да потърсите правата си по съответния ред, защото ако просто напуснете, този след вас ще бъде подложен на същото. Вариантът „бягство“ от проблема в никакъв случай не го решава, дори утежнява ситуацията. Покрай жертвата може да пострадат и близките и хора-било подложени на същия тормоз, било заради страдание заради случващото се с нея. „Жертва“ е начин на мислене и колкото повече се чувствате така, толкова повече наистина се превръщате..Така, че борете се с всички средства, защото Вие заслужавате спокоен и нормален живот, точно толкова, колкото и всички останали.

Другият в мен

Latrodectus — Mon, 03 Aug 2009 07:34:46 +0000

Нали го познавате? Онзи, който се проявява изведнъж, вадейки на бял свят всичките ви слабости. Изненадани се вглеждате в себе си, чудейки се, защо именно сега проявявате едно или друго свое качество, някои от които направо ви изненадват…Силна агресия срещу някой, който друг път не бихте забелязали, внезапно насълзяване на очите, щастие от нещо толкова дребно…Кой е този, който не познавате, живее във вас и ви шокира с постъпките си? Шизофрения ли имате, та реагирате така? Вие сте толкова уравновесен и кротък като характер, а сега изведнъж правите колегата си на пух и прах…Понесли сте толкова рани, без да ви мигне окото, а се просълзихте на „Краля Лъв“! Боже, нима се усмихвате щастливо, гледайки как двойката от сапунката най-накрая е заедно…?!? Какво става с вас? Това ли е То, за което говорят психолозите, другото Аз и кое, го провокира да се покаже? Помните ли филма „Аз, Моя милост и Айрин“ с участието на Джим Кери, в който той се превръщаше в коренно различна личност, отключвайки шизоидно разстройство? Всъщност това може да се случи на всеки, разбира се, не чак с толкова крайни прояви, но все пак изведнъж да се превърнете в друг човек. Дълго натрупваните емоции в даден момент просто избиват и другото Аз изскача със страшна сила. То е там, за да ви помогне да не превъртите, То освобождава напрежението и регулира процесите на психиката. Именно заради това, тези, които най-силно контролират себе си и емоциите си, са и най-склонни да проявят другото Аз внезапно и без предварителен анонс. Благодушната и кротка женица от будката за вестници, внезапно изкрещява по някой, изравнявайки го със земята. Толкова ли е важно, емоциите да бъдат освобождавани своевременно? Казват, че трябва да се плаче, когато ти се плаче и да се смееш, когато ти е весело. Порядките на обществото и т.нар. морал играят ролята на коректив, но само до известна степен. Всеки от нас има слаби места и в дадена ситуация ги вади наяве. Шокът от проявата им е еднакъв за преживяващия ги и за тези, около него. Другото Аз, може да играе и ролята на съвест, дъвчейки неумолимо и вменяваща чувство за вина. Човек просто трябва да съумее да внесе хармония между тях двете, признавайки първо пред себе си, необходимостта поне за малко да не се владее и да бъде….просто човек. Никой не е съвършен и просто, трябва да съумяваме в повечето случаи, да сме това, което сме!

Мечтите-за слаби или за силни?

Latrodectus — Sun, 02 Aug 2009 19:45:33 +0000

„Джини, спри да живееш в мечти! Животът не е такъв, какъвто изглежда!“ Така пееше Falcon в едноименната си песен. Кой може да си позволи да мечтае повече, силните духом или слабите личности? Къде точно свършват фантазиите и могат ли те, напълно да потопят човек в нереалността си? Реализмът е хубаво качество, но не е ли прекалено прагматично и не отнема ли, онази чувствителна част от душата, която понякога ни отличава от животните, друг път ни спасява с временното бягство от ежедневието? Всъщност, хората рядко мечтаят за материалното, фантазиите им са свързани по-скоро с личностово израстване или моменти, в които са били най-щастливи. В този смисъл, мечтите могат да връзката на човек с вътрешното му АЗ и помощника му в борбата с оцеляването. Романтиците мечтаят почти непрекъснато, техния свят се подчинява предимно на илюзорните им представи за него и вероятно, това е начина им да се справят с иначе бруталния реализъм. Ако прекъснеш връзката със земното обаче, е много вероятно просто да не успееш да преодолееш истинските трудности в живота. За това и повечето романтици, са дълбоко депресивни и тъжни хора. Тежко понасят сблъсъка на двата си свята и се потопяват в агонията на противоречието помежду им. Реалистите, от своя страна по-лесно преодоляват трудностите, но за съжаление трудно изживяват моментите, които живота им предлага. При тях е твърде силна връзката причина–>следствие, животът е по-скоро черен или по-скоро бял, понякога сив и рядко цветен. Те оцеляват значително по-лесно, за сметка на неизживени емоции и сякаш подтискат чувствата си прекалено дълбоко. Понякога проектираме твърде силни чувства върху човек, който не само не им отговаря, но вероятно и не знае за наличието им. Фантазията рисува идеалистични картини за отношенията ни с него, но реалността понякога я разбива на пух и прах. Силните, стават и продължават, въпреки болката от сблъсъка, слабите…се затварят в себе си и дълго преживяват удара. Силата на характера е именно в това, да съумява да преодолява такива моменти, без да спира да мечтае. Защото в малко романтика и фантазии няма нищо лошо, дори действат оздравително…Когато изгуби мечтите си, човек умира …./Ларс Улрих/

Fast Tube by Casper

Неадекватните реакции

Latrodectus — Sat, 01 Aug 2009 09:11:16 +0000

Случвало ли ви се е, да се разсмеете по време на погребение? Или по време на друго драматично събитие? Някои жени пък плачат след секс…на какво се дължат тези неадекватни на момента реакции? Прекалено силните емоции, просто избиват в погрешен израз и се получава доста неловка ситуация. За себе си, съм забелязала, че това се случва, ако съм силно емоционално обвързана с човека към когото изразявам реакция. Наистина, не мога да си обясня, защо реагирам така, вероятно твърде силния стрес отключва разтоварващ за организма механизъм, защото смехът действа доста по-благотворно, от колкото сълзите. Колкото до плакането след секс, то това се случва само след изключително преживяване. Когато оргазмът е бил прекомерно силен, или възбудата е продължила твърде дълго. Тогава, явно не успяващ да понесе психическия срив, мозъка праща сигнали и на физиката да разтовари процеса. Може би, твърде дълго сдържаните ни емоции, просто в даден момент пробиват черупката на сковаността и напрежението избива под форма на някакво освобождаване. Каквато и да е причината, факт е, че тези прояви не могат да бъдат контролирани и овладяни. Плачеш, дори да си повтаряш в мантра, че не бива, смееш се- а от вътре изгаряш от болка. Разумът просто не е способен да овладее емоциите. Човешкият организъм е сложно устроен, а психиката още повече. Така, че надали може да се намери логично обяснение за неадекватните на ситуацията реакции.

Талисман и суеверия

Latrodectus — Thu, 30 Jul 2009 12:51:21 +0000

Някои хора все още пазят заешки крачета, като талисман, който да ги пази от злото. Наистина съм се чудила, каква е символиката в отрязания крак на животно, което до скоро безгрижно е подскачало в тревата, скубейки зелената тревичка. Или пък, да не стъпваш на определени плочки от тротоара, да не минаваш под стълби…Да хвърляш сол зад гърба си, за да не те стигнат уроки и да минеш под дъгата, за да си смениш пола. В някои от всичките тези бабини девитини има нещо вярно. Например, навремето бабите не са давали външни хора да влизат при новороденото, за да не „хванат очи“. В това има резон от чиста логика- имунната система на малкото е още слаба и то лесно става обект на различни зарази и болести. През Средновековието е организиран истински лов на вещици и хиляди невинни жени се прощават с живота си по най-мъчителния начин. През 1577 г. във френския град Тулуза на една клада са изгорени 400 вещици. Ловът на вещици в Германия довежда нещата дотам, че на 1000 мъже се падали две жени и нямало кой да ражда деца. През 1645 г. в Англия, в графство Съффолк, са обвинени в магьосничество 124 жители. Обесени са шейсет и осем вещици, жертва на прочутите тогава ловци на магьосници Матю Хопкинс и Джон Стерн. В 1669 г. в Швеция са убити 85 вещици, обвинени, че са похитили около 300 деца и са ги предали в ръцете на Сатаната. Някои ритуали са в известна степен полезни, защото суеверието успокоява, че нещата не зависят от теб. Пръстът на Съдбата е ръководител на събитието и ти не можеш да се противопоставиш. Логично е, хората с мекушав характер и слаба воля, да са по-подвластни на робуването на разни талисмани. Те са и вероятни жертви на всякакви врачки, лечители, гледачки и шарлатани, които знаят, че човек най-лесно се поддава в момент на болка, скръб или лично нещастие. Този бизнес е доста доходоносен- лековерните са хиляди, дори медиите започнаха да се възползват от него. С 3 имена и срещу 2,40лв, можеш веднага да разбереш, какво ще ти се случи утре и кой партньор е подходящ за теб. Чудя се, колко ли „неподходящи“ връзки са били прекъснати, след получаването на един СМС…Разбира се, суеверия и талисмани е имало, има и ще има винаги. Лековити води, леене на куршум, гледане на кафе и карти…какво ли не прави отчаянието. Обикновено, освен да напълни джоба на „специалиста“-едва и нещо друго, но нима факта, че Светът не свърши през 2000-та година, намали славата на Пророчествата на Нострадамус? Човешкият мозък сигурно отделя специално място, за да сложи там дял: „Чудеса и мистерии“, т.е. всичко, което не може да си обясни. Реалистите, които не вярват в нещо, което не могат да пипнат, само се подсмихват насмешливо. За да изпият миг по-късно кафето си….преглеждайки сутрешния си хороскоп.

Семейният модел

Latrodectus — Wed, 22 Jul 2009 09:42:10 +0000

Казват, че възпитанието се формира до 7 годишна възраст и с това, до някъде съм съгласна. Ако оставим на страна всички генетични особености, моделът на родителя е онзи, който ни формира като личности за в бъдеще. Семейната среда е изключително важен фактор за понататъшното ни самоопределяне като човеци, за поведението ни в обществото и за бъдещите ни връзки с партньори. Пълни глупости са предположенията, че децата на разведените родители също се развеждат! Това е точно толкова вероятно, колкото и при децата от „нормални“ семейства. Кой модел е по-правилен-този на родители, които са се разделили, но въпреки всичко продължават да полагат грижи за децата си, или този двама, които в най-добрия случай се разминават като непознати, а в най-лошия се стига и до физическо насилие? Не можем да съдим и обвиняваме хора, че не могат да живеят заедно. Семейството е това, което кара хората да се прибират вечер в къщи, най-близките хора на един човек. И моделът му е много важен за развитието на поколението в него. Образът на бащата - всяка дъщеря неизменно ще го търси в мъжете, които среща. до края на живота си. Било то, за да намери сходен на любящия родител модел, било то, за да го избегне напълно. Защото Бащата е първия мъж, който тя вижда в живота си и неговото поведение оставя трайни следи при формирането на нейното собствено. Майката е способна да превърне сина си от мухльо до независим и пълноценен мъж и то, следвайки модела, по който самата тя е била възпитавана. Възможността да се изградят бъдещи пълноценни връзки, зависи от тези, на които сме били свидетели като деца. Или на много, много борба, за да не се повтори грешния модел. Никак не е лесно да отгледаш дете…Да му предадеш ценностите, които смяташ за важни. Да го научиш на нещата, които да го предпазват и да му помагат. Да го възпиташ в идеалите, в които вярваш. Да оставиш част от себе си в него/нея. Отговорността да си родител, започва от първия ден и завършва с края на живота. Важното е да се отнасяме към детето с цялата любов и грижа, на която сме способни, за да може някога и то, да се държи така със своите деца.