Latro.eu » Размисли

Ако изборите променяха нещо, щяха да ги отменят

Latrodectus — Tue, 18 Oct 2011 11:08:45 +0000

Винаги съм смятала, че всеки човек трябва да гласува на избори, за да има след това оправдание за недоволството и негодуванието си. Защото за когото и да гласувахме след 89-та година, не се намери един, когото да се гордеем, че сме избрали. Тази година ми е много трудно да направя избора си. Не се колебая, не клоня към никого и никой не заслужава вота ми. Разни знайни и незнайни люде, се натискат за кметове и президенти. Обещават много…както винаги! Доверието ми към политиците отдавна клони към минусово число, но не обичам, когато плувам – да натискат главата ми под водата. В частният сектор безработицата расте и това е, което усещам действително. Икономиката е крайно нестабилна, доходите ниски /въпреки предизборното увеличение на минималната работна заплата, което честно казано, по себе си не мога да усетя/, цените високи, населението прогресивно застаряващо…Хората теглят заеми -за да изплатят заеми, ограничават се- за да има какво да ядат, ходят болни- защото не могат да си позволят лечението, чакат с години шанса да имат свое дете. Постепенно губиш доверие в безстрашния министър-председател, който при първата проява на гражданско нетърпение се покри като мишка… На фона на това е малко прекалено нагло, да гледаш мазната и ухилена физиономия на един бивш софийски кмет с аналогична фамилия, чиито пари са намалели /или свършили/ и е решил да натрупа още за черни дни. Малко ти е тъжно за разни артисти, които не можаха да променят нищо в качеството си на министри, но дерзаят за народна любов и признание. Знаеш, че в България президента е просто статична фигура и от нея не зависи нищо. Тайно в себе си се чудиш, дали НАПУК да не гласуваш за един откровено луд или за певец със слабост към нецензурирана музика. Защото повечето млади хора в България, гласуват именно напук на нещо. Сред тях се шири клишето, че ако не гласуват – гласовете им се разпределят служебно, а българския манталитет не понася да го разпределят просто така…Ако гласуваш с непопълнена бюлетина обаче, е много вероятно след това да ти я попълнят…Вариантът е или да я попълниш грешно, за да я обявят за невалидна или – както аз и моите приятели смятаме да направим, просто да я задраскаш през единия диагонал и да напишеш: „Не гласувам!“ Не защото НЕ ИСКАМ, а защото НЯМА ЗА КОГО. И наистина…ако изборите променяха нещо, щяха ли да ги отменят?

Дядо Коледа vs Дядо Мраз

Latrodectus — Fri, 24 Dec 2010 10:32:52 +0000

Първо, по какво си приличат? И двамата са дебели, червендалести, бузести, брадясали старци, които идват тайно и незнайно по Коледа, за да даряват послушковците с подаръци. Често пъти и двамата подминават тъкмо най-бедните, оставяйки ги с поглед самотно зареян в ноща, отдавна забравили дори да попитат „Защо?” Стоварват повече подаръци при послушните татковци, успели да дръпнат през годината я колата, я апартамента изгубени от някого в убийствен лизинг или обявили поне един фалит… А по какво се различават?

Дядо Коледа предпочита лъскавото. Отговаря само на и-мейли. Носи маркови подаръци, аутобани на цени колкото реален автомобил, кукли, които могат да готвят и перат, ваучер за опустошение на СПА център или МОЛ ,плазми, плейстейшъни, мобилни телефони. Научил се е да преодолява СОТ-а, тъй като на повечето места комини няма. Елхата под която стоваря подаръците мирише на пластмаса и винил, тъй като всички вече сме еко-защитници. На нея горят LED светлини, напълно безопасни за брадата му и според рекламите, способни да ни надживеят. Сменил е елените с БМВ Х6, но това не е стигнало все още до широката аудитория, тъй като тя в момента гледа същите филми, които и преди 10-на години. Шест годишните дечица го чакат до късно, нервно чоплейки от печената пуйка и пиейки Кола до пръсване.

Дядо Мраз беше тромав старец. Почти всички сме го виждали като оставяше под истинската, благоуханна елха, невероятни подаръци като кило портокали, увит в станиол орех , вълнен панталон, пуловер-който боцка и в много краен случай- мозайка или шоколадово яйце от КОРЕКОМ-а. Внимаваше, да не запали памучната си брада на истинските свещички на елхата. Понякога закъсняваше, тъй като му пишехме истински писма, на истинска хартия, а пощите и тогава, и сега не са особено сигурни. Програмата по Канал 1 отдавна е свършила и само възрастните клюмат над вестникоподобни пържоли, пратени от мама и тате на село, отпиват домашна ракийка или вино, а децата отдавна са по леглата. Случва се някое да се пробуди и да види татко-дядо Мраз, но въпреки това, продължават да вярват в него.

Дядо Мраз носеше по-скоро емоционални подаръци, дядо Коледа залага на материалните. Това, по което все още си приличат най-много е, че в една малка, жалка държавица, забравена от Бога и света и двамата старци за зависими от повечето родители. Същите тези, които посрещат празника на ръба на бедността, повече мислейки как ще избутат новата година, от колкото радвайки му се. Същите тези, които преди нямаха КАКВО да купят, а сега С КАКВО да го купят. Въпреки всичко, година след година, някак успяват да поднесат своите подаръци към най-близките си същества и да бъдат благородно-щастливи, напук на всичко останало….

Инсул(т)ин

Latrodectus — Wed, 04 Aug 2010 09:02:57 +0000

Един ден, след дълго лутане и необясними симптоми, попадаш на (не)подходящия лекар в (не)подходящото време. Отдавна вече си свикнал с отегчените физиономии на „поликлинишките“ доктори, знаеш склонността им към претупване, пренебрегване, пренасочване ….Всъщност не очакваш нищо. Обаче точно Тя случайно спира погледа си върху резултат от изследванията и казва: „Искам да си направиш ГТТ“. Веднага ти става ясно, че нещо, което се нарича така не води до нищо хубаво, както и, че не се поема от Здравна каса. Ама нали то-Здравето не се купува и парите нямат значение…Правиш си теста. Глюкозното обременяване не е нито толкова страшно, нито особено скъпо. Още до като си сваляш резултатите от нета, една тройна цифра пали всички ти аларми. Вече знаеш, че нещо не е наред, но се надяваш да не е фатално сбъркано. До срещата с доктора остават ден или два. За това време, си си сложил всички възможни диагнози, които си открил в нета. От рак до отравяне- даже си убеден, че чувстваш симптомите все по-явно. Ето, прилоша ти…Ето кръвното си вдигнал..Ето кожата ти е станала по-суха…Косата ти пада-това го нямаше вчера! Толкова те е страх, че те е страх от страха…

Докторицата забива поглед в листа с резултатите, а ти ужасен чакаш екзекуцията. И-Н-С-У-Л-И-Н-О-В-А Р-Е-З-И-С-Т-Е-Н-Т-Н-О-С-Т. Умира ли се от това? Някога, но не сега. Признак е на диабет от 2-ри тип и означава, че нещо в теб все пак е сбъркано. Тъй като поредния пациент вече чука на вратата, нямат време да ти обяснят какво точно. Добре, че има интернет и един стар приятел от Варна, по в час от някои от докторите, които познаваш. Означава, че трябва чинно да си пиеш метформина, може да го комбинираш с алфа липоева киселина. Означава, че добрия стар панкреас е адски уморен от завишените нива на инсулин, които е принуден да бълва. Означава, че веществото отговорно за разпределянето на глюкозата/храната на мозъка/ в тялото /инсулина/ все още успява да се справи със задачата, но това няма да трае още дълго. Означава, че си трупнал повечко килца от необходимото и по тази причина мускулите ти предпочитат мазнината, от колкото глюкозата. Панкреаса ти се надява, че като отделя повече от антидиабетния хормон, мускулите ще излязат от летаргията си и ще обърнат отново внимание на глюкозата…Но ти трябва да му помогнеш. С подходяща нисковъглехидратна диета, с по-голямо физическо усилие от това, да седиш по цял ден пред компютъра. Защото един ден, добрия стар панкреас просто ще вдигне ръце от теб и ще спре да произвежда инсулин…И то само, ако имаш късмет. Ненапразно наричат глюкозата – храна за мозъка. Който от своя страна е най-главния орган в човешкото тяло. Ако той не работи-изчезваш…за 60 секунди.

Когато Боговете паднат

Latrodectus — Sun, 20 Jun 2010 11:59:43 +0000

Рядко съм се чувствала толкова объркана, уплашена и дезориентирана. Причината е, че един от най-близките ми хора, този, когото в сърцето си чувствам за свой баща, моя таен идол и пример за подражание получи масиран мозъчен кръвоизлив. Да, той се претоварваше физически и психически, да, той смяташе себе си за стоманена конструкция, да, той искаше да види и чуе всичко. Да помогне на онеправданите. Да стимулира силните и можещите. Да докаже, че дори в смешната ни държава, не всичко се случва по „другия” начин и в дъното на успеха, не винаги стоят мръсни пари. Познавам го цял живот и зная, че каквото е постигнал, е постигнал с труд. С много и денонощен. Управлението на бизнес и хора е много по-сложна задача, от това, което си мислят хората. Дори болен, винаги беше на работа. Не скатаваше заради нощни запои или главоболие, макар, че можеше да си го позволи. Когато видях как с глас плаче чистачката, трудно сподавяйки собствените си сълзи, разбрах, че дори и да няма собствен паметник и ореол, Той завинаги ще остане в сърцата на онези, които го познават. Но нека, не говоря в минало време. Защото е жив. Макар и в тежко състояние, по телефона ми звучеше доста неориентиран и странен. Но победи дори Смъртта. Този път. Да, той ми е Шеф. Но нещата са доста по-сложни. Защото го познавам от дете, него и децата му, с които съм отраснала. Той винаги беше пръв в болниците, които посещавах, но аз не мога да му върна сега. В Интензивното е. И, ако аз не вярвам в разни Богове…освен в този- земния такъв, сега всеки ден се моля…Защото, ако някой заслужава да живее-това е Той. Трудно е да повярваш, че и ти самия си застрашен от всички тези болести, които виждаш около себе си. Трудно е да знаеш, че не те пази никаква там небесна звезда и си точно толкова уязвим, колкото всички останали хора. Но когато Го сравня със собствения си напълно излишно наречен „баща”, се чудя за пореден път: „Защо, мамка му, нещастието първи винаги застига Добрите??!” Защо толкова отрепки живуркат ден за ден, а истински стойностните хора губят собствените си битки?

„Зная, че се разплаках по телефона, когато те чух, макар, че не исках да те тревожа. Но просто толкова те обичам и ми е толкова мъчно, че трудно сдържам емоциите си. Ти си в сърцата на тези, на които си помагал и около които си живял. Ние сме с теб и отново вярваме в теб. Че ще успееш да се пребориш. Макар, отново да ти възлагаме задачи, трудни за изпълнение, това е чиста и искрена обич! Вярваме в теб и те обичаме! Дръж се и се възстановявай бързо!”

Bulgarian CARman

Latrodectus — Mon, 25 Jan 2010 12:12:07 +0000

Щото не всички „карачи“ в България, могат да се нарекат- шофьори. И ако е вярно, че стопанинът и кучето си приличат, то пък аз съм на мнение, че това с пълна сила важи и за автомобила и задкормилното му устройство. И въобще не се наемам да деля шофьорите по полов признак, кой бил по-добър/лош, а просто да споделя, че колата в някои случаи определя и начина си на екплоатация. По мое мнение, българските шофьори, условно могат да бъдат разделени на следните групи:
1. „БЕЕМВИСТЪТ“- най-често притежателите на БМВ, но и Ауди, както и спортните модели на Мерцедес. Смятам, че стилът е сходен и ги слагам в една група. Беемвистът винаги трябва да е пръв на платното, изпреварва дори военна колона, шумът от двигателя трябва да бъде чут най-малко в две околни села. И макар 100 от 120-те коня на Е36-та отдавна да са мъртви, Беемвиста я кара като последен модел 5-ца. Същото важи за „Яйцето“ на Ауди, А4, А6, Б4 и пр. Спортните модели на Мерцедес просто не са създадени да дават път на пешаходци, линейки, майки с колички и прочие сволоч. Еднолентов или еднопосочен път са понятия, измислени единствено за посредствените притежатели на френски, японски и/или италиански каруци…Отварям скоба, че към тази група спадат и пернишките Голфисти, защото и те отдавна се ориентираха към IS-ки…
2. „ДЖИПАРЯТ“- G-класи, Тойоти, Ланд Ровъри,Мицубишита и прочие видове виокопроходими машини. В общия случай, старателно се опитват да оправдаят определението „всъдеход“ и за това минават през стълби, бордюри, паркове и градинки, а защо не, съвсем скоро да ги видите паркирани и пред входа на офис, на 6-я етаж или в МОЛ-а. Учудващо, някои от шофиращите подобен клас машини, са склонни понякога да дадат път, да спазят предимство и дори, да спрат на пешаходна пътека. Разбира се, ако денят и зодиака им позволяват. При среща с такъв автомобил, желателно му направете път, дори ако се налага, за целта да смачкате броня, или да скъсате носач в някой бордюр.
3. „МОТОРИСТЪТ“- истинските мотористи уважават машините си и ги експлоатират максимално, само на места с подходящи за целта условия. „Мотористът-гъзар“, често изобщо не е чувал за „А“-категория, понякога няма дори 18г, изпреварва задължително отдясно и е въпрос на чест, да се пъхне между две насрещни колони, с растояние помежду им, по-малко или равно на 20см. 50 кубикова „Априля“ или дори мотопед, но задължително се карат като Харлей Дейвидсън. Каските са отживелица, която спарва интелектуалния им запас, а предпазните кожени дрехи са превърнати в няколко бири за из път….
4. „ТУНИНГОВАНИЯТ“- ПЕЖО 205,Форд Сиера,Голф 2, Алфа, Фиат- всичко преди 2000г., за сметка на това- антикрила, раздути прагове и брони, лепенки на Remus и HELLA, два никелирани накрайника на ауспусите, лети джанти-кривени и изправяни до припадък и безкамерни гуми….разбира се. Познават се по звука на двигателя, от когото всеки момент очакваш да изхвърли бутало, по влизането с ръчна в кварталните улици /най-често пред училища и детски градини/, по облака бял пушек с мирис на масло и задължителното преминаване на червена светлина. Повечето забити в стълбове край пътя са именно такива коли, в краен случай-предизвикали верижна катастрофа.
5. „Жигулистът“- той е тръгнал…пък кога ше стигне, нема значение…Полумъртъв дядо е стиснал с две ръце геврека на почти връстницата си- соцвозило от средата на миналия век. Жигули, Лада, ЗАЗ, Москвич, задължително на газ-или с дупки по тях, да ти влезе крака до бедрото, или гаражни „експонати“ за чудо и приказ. Шофьора кара най-много с 40…по магистралите. В града спазва ограничението от 30км и на светофара тръгва…като намери първа. И ако включи…Заинатил се е и още плаща Гражданска от 200лв, за автомобил, струващ по-малко, само за да може летоска да прекара от 40-на километра, 10-на буркана. И да му святкате и да му свиркате..все тая. Нито ви чува, нито ви вижда…
Останалите са една средно статистическа извадка, която е безсмислено да се обособява в отделна група…щото Много сме, силни сме :) Не от всяко дърво-става свирка. Обратното също е вярно.

Не е лесно да си…кмет

Latrodectus — Fri, 06 Nov 2009 13:51:36 +0000

Особенно на град като София. Огромен, почти милион и половина /постоянни жители/ град, задъхан от задръствания и мръсотия. Макар и традиционно „син“, е трудно предвидим. Перманентно недоволен, българина хванат в столичния капан, сякаш озверява още повече. Не може да разбере, как мост над Бакърена фабрика, може да се ремонтира за 11,5 месеца като в някоя съседка, за това време ще вдигнат километричен аутобан. Нито схваща, защо ремонтите на пътищата се започват точно по времето на най-интензивен трафик, а не когато повечето хора са в летен отпуск. Не проумява, защо някой кърпи улици в студа, след като същия тоя асфалт се пука след първия сняг и парите са хвърлени на вятъра. Никак не вярва, че снегорините просто се изненадват от всеки първи снеговалеж, въпреки метеорологичната прогноза за такъв, от преди най-малко месец. Софиянецът се чуди къде отиват парите му за винетки, данъци на МПС и билети за градски транспорт, при положение, че отива за час и половина до работното си място…не до Пловдив! Недоверчивото животно, мръщи очи пред недостига на места в детски градини, при отрицателен прираст…Подивява, когато контрольорите в градския транспорт го глобяват, а циганските ята си пътуват необеспокоявани. Хич не му пука кой точно консеционер пак лапа парите на държавата, оставяйки кофите за боклук да преливат…Не е способен на милосърдие, когато глутница помияри, пресрещат децата му по уж детските площадки. Ако някой би пуснал детето си на място, бъкащо от животински изпражнения и боклуци. Дали Йорданка Фандъкова или някой друг от кандидатите за поста, съзнават срещу какво точно се изправят? И макар, че лично аз и симпатизирам, няма ли да са прекалено крехки женските ръмене, за да играят ролята на феникс и да направят от София, наистина европейска столица? Защото, най-лесно е да обещаеш…трудно се изпълнява.

Вяра, Надежда, Любов

Latrodectus — Tue, 15 Sep 2009 12:07:56 +0000

На 17,09 празнуваме светиците, наречени на християнски добродетели – Вяра, Надежда, Любов и майка им София. Тези качества са алфабетата на човешката същност, изгубването дори само на едно от тях, води до промяната ни като личности.
Вярата – че утрешния ден ще е по-добър от днешния. Че ще възпитаме поколението си в добродетели, ще им осигурим по-добър и по-лек живот от нашия, ще ги направим Човеци, а не мижитурки…Вяра в собствените си сили и възможности, в победата въпреки всичко – амбиция, цели, реализация. Без вярата си, човек потъва в гъстата кал на самосъжалението и провала.
Надеждата – че освен за нас, ще има и за останалите. Че няма да има световен глад и страдание. Че въпреки всичко, хората по начало са добри и всеотдайни. Надежда, че когато нещата не се получат от първия, ще се получат от втория път. Без надежда, човек губи индивидуалността и вътрешната си красота.
Любовта – тази, която оцелява напук на нещата. Която превръща грозното пате в красив лебед. Която те кара да вършиш нещата въпреки себе си…и придава цвят и аромат на живота. Без любов, егоизма би завладял сърцата ни и ще ни остане само инстинкта за оцеляване. Любовта е съчетание от вяра и надежда- „Каквото и да стане, утрешния ден, ще е по-добър, защото имам човек до себе си, когото обичам и, който ме обича!“
Мъдростта- на времето, на опита и на всеки човек поотделно. Изпитала останалите качества в годините, Мъдростта ни кара да ги предаваме и на другите. Тя ни съветва, че винаги е по-добре да дадеш, от колкото да вземеш. Че трябва да вярваш в идеалите си, без да им се подчиняваш сляпо. Можеш да имаш надежда, че повечето хора са добри, но да не се опитваш да променяш тези, които не можеш. Че можеш да обичаш, без обаче да обсебваш или да ставаш роб другиму. Без мъдростта си, ние сме просто непорастнали деца..
Хармонията между тези качества се постига с желание и правилната им комбинация ни кара да вървим право напред. Вярващи в себе си, с надеждата, че сме по-добри от вчера и готови да обичаме от сърце тези, които заслужават това.

СиВ сити

Latrodectus — Tue, 08 Sep 2009 08:21:59 +0000

Или защо хората от малките градове, са по щастливи от тези в големите? Не казвам, че Стара Загора е малък град, но няма да забравя думите на един заралия: „Не бих могъл да живея в град като София. Вие сте умни, интелигентни и амбициозни – вършите всичко на екс, дори ходите по-бързо от нас. Имам чувството, че целия ви живот минава по-скоростно, остава ли ви време, да се обърнете и да видите какво пропускате?“Дали е прав? Знам ли, на мен ми изглежда нормално, аз винаги съм живяла тук. Вкопчена във волана, натискайки нервно клаксон в поредното задръстване, изминавайки повече от 15км в едната посока, за да ида на работа. С три мобилни телефона, по които често говоря успоредно: „Здрасти, как си, не мога тази седмица, заета съм, хайде другата да се видим…“ С какво толкова съм заета вечер? Ами просто убита от работа, не ми се кара още 15км за да ида да пия една бира с някого. Разстоянията са големи и ни делят. Хората в малките населени места, нямат тази грижа. Те са през две къщи най-много и използват всеки случай, за да бъдат заедно. Те ще идат и ще се върнат пеш. И са някак по-спокойни и уравновесени, въпреки, че има безработица и, че заплащането им е по-ниско. Те умеят да се веселят повече, въпреки, че ако ги питаш- ще кажат, че в техния град/село е скучно. По-дружелюбни са, по-гостоприемни, по-лъчезарни изобщо качества, които са присъщи повече на стадния инстинкт. В големите градове, най-често сме всеки за себе си. Вярно е, че там като кихнеш и цяло село разбира, но тук пък можеш и да си умреш- ще разберат чак, когато започне да мирише. Капанът на урбанизацията често пъти е еднопосочен. Жителите от малките градове, биха могли да живеят в големи, но обратното е много по-трудно. Означава ли това, че е по-лесно да си сам, от колкото в група? Как се преодолява егоцентричния стремеж на „големия“ гражданин? В развитите страни, хората отдавна са схванали, че най-добре се живее по периферията, само ние още се бутаме да сме в Центъра. Щото едно е да кажеш, че живееш на „Витошка“ и друго в „Дружба“…Надали на някой от Долно Камарци му пука, до мегдана ли е или на края на селото. Пътувала съм доста из България, но самата аз, не зная мога ли да живея в по-малко населено място. Където, ако се усмихнеш на някого на улицата, няма да те помислят за луд. Където, ако ти свърши захарта просто искаш назаем от съседа. И винаги си намират повод, да се съберат за едно „Наздраве„.

Обединението прави силата

Latrodectus — Sun, 06 Sep 2009 12:27:30 +0000

Днес се навършват 124 години от Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Всички тържества са отменени, заради трагедията с издавените българи в Охрид. Черногледците веднага ще свържат двете неща- как покрай празници винаги се случва нещо трагично. Този път точно в Македония, държавата отрекла се трижди от българско минало и присвоила си знайни и незнайни герои, приписвайки им македонски корени. Има теории дори за атентат срещу корабчето, потънало в ледените води на Охридското езеро. Каквото и да се каже по темата обаче, все ще е малко. Защото българите се съединяваме и обединяваме главно, пред значими спортни събития, на маса или пред телевизора. Нещата при нас винаги се случват СЛЕД и никога ПРЕДИ. Ще се започнат едни безсмислени проверки на туроператори и пр., кой и защо е качил толкова хора на стар, ръждясал кораб. Какво и защо не е направено, за да не се стига до тази трагедия. В деня на Съединението, толкова значим и важен празник за България, ние освен за героите си, трябва да скърбим и за нелепо загиналите си сънародници. Съединени сме обаче, само на думи. Гражданско общество в България няма и надали ще има. След бума на турските сериали, ще напускат и такива македонски, барем ни внушат колко приятни и лъчезарни са и тези съседи. Същите, които превърнаха гробище на воините ни от Втората световна война в сметище и добре, че от по-силните ни съседки нададоха вой, та да нададем и ние. Нека първо се научим да се обединяваме, а после да се съединяваме. Защото освен, че една птичка-пролет не прави- така и за различните неуредици трябва да се търси комплексна вина. И да се рови, до като не се стигне до мършата. Било то за трагедията в Македония или в управлението на държавата- някои неща, нямат давност. Днес, освен да сведем глави пред героите, дали живота си за нас в миналото и тези, загинали заради немарливост, остава да помислим и за това, дали смисълът на Съединението е бил, да се премахнат границите между две държави или просто да се съберат две части на едно цяло….

Fast Tube by Casper

Пиянството на един народ

Latrodectus — Sat, 05 Sep 2009 11:38:11 +0000

„В град Висбаден, Германия днес закриват бирения фест. Най-много алкохол по време на празника, е изпил жител на град Перник, до като го е гледал по телевизията…“ Звучи като виц и е виц, но в него има голяма доза истина. Българите се гордеем с алкохолните си подвизи и започваме да надигаме чашката още от най-крехка възраст. Всъщност сме на челни позиции по употреба на алкохол, цифрата в литри беше с толкова много нули, че ме е страх да я напиша. Достойни конкуренти могат да ни бъдат единствено братушките. Те поне си имат оправдание- люти зими и кучи студ. А ние пием от радост, от мъка..и от сутринта. Може да нямаме пари да си платим сметките, но за кръчма ще намерим. Жените също не остъпват на мъжете, повече от българките, пият сигурно само финландките. По-достойно от това, какво образование имаш, е само на колко алкохол можеш да „носиш“. Нищо чудно скоро да осъмнем и с Министерство на алкохола или поне да го направим национален спорт. Щото знаем, тя- РАКИЯТА лекува всичко! Може да ни треснаха 4-ти блок на АЕЦ-а, но медните казани не могат да ни пипнат! За тях ще се борим със зъби и нокти! Повод за пийване винаги има. Ако случайно няма, ще си измислим. Петъчните вечери са синоним на отрязване, футболните мачове пълнят токсикологиите, а всички видове болести- от кокоши трън до злокачествени образувания, най-добре се церят с ракия. Имам приятел, който работеше в завода за спирт край Ихтиман. От него зная, че троен дестилат на спирта, купува единствено една компания от малък градец, известен най-вече с винпрома и безработицата си. Всички останали купуват двоен дестилат. Бираджиите вероятно ще се подсмихнат под мустак, но лошата новина е, че най-нискокачествения спирт- „шлаката“, се слага именно в бирата. Авторката лично, така си е махала главата с онуй от трите сорта хмел, че от тогава не я поглежда. Как боли глава на другия ден, знаят само тия, дето са препивали с бира. А има и едно изпълнено с мерак винце в пластмасова бутилка, в което грозде никога не е имало, но за сметка на това жизнерадостно оцветява езика. Не казвам, че системната злоупотреба с Бифийтър и Смирноф е по-безопасна от тази с нашите „спирт и есенция“, но ако черния дроб можеше да говори, вероятно би ни изравнил със земята, в справедлив гняв. Не зная точни брой на алкохолиците в България, но имам представа как въздействат на себе си и семействата си. Защото алкохолизмът е болест, предизвикваща сериозна зависимост и то доста опасна. Изходът и – делириум тременс, често пъти е летален. Виждала съм човек в тременс по време на стажа си и още дълго ще сънувам кошмари. Бубулечките под кожата му, която беше почти разкъсал от чесане, му бяха най-малкия проблем. Българите винаги ще намерим с какво да се гордеем- с основатели, откриватели, с трудолюбие, с патриотизъм и пр. Истината е, че нямаме кой знае какво основание. Защото в по-голямата си част, за съжаление сме умни наистина…но нещастни и впиянчени душици, които пият, за да забравят, че просто оцеляват…..