Когато Боговете паднат
Рядко съм се чувствала толкова объркана, уплашена и дезориентирана. Причината е, че един от най-близките ми хора, този, когото в сърцето си чувствам за свой баща, моя таен идол и пример за подражание получи масиран мозъчен кръвоизлив. Да, той се претоварваше физически и психически, да, той смяташе себе си за стоманена конструкция, да, той искаше да види и чуе всичко. Да помогне на онеправданите. Да стимулира силните и можещите. Да докаже, че дори в смешната ни държава, не всичко се случва по „другия” начин и в дъното на успеха, не винаги стоят мръсни пари. Познавам го цял живот и зная, че каквото е постигнал, е постигнал с труд. С много и денонощен. Управлението на бизнес и хора е много по-сложна задача, от това, което си мислят хората. Дори болен, винаги беше на работа. Не скатаваше заради нощни запои или главоболие, макар, че можеше да си го позволи. Когато видях как с глас плаче чистачката, трудно сподавяйки собствените си сълзи, разбрах, че дори и да няма собствен паметник и ореол, Той завинаги ще остане в сърцата на онези, които го познават. Но нека, не говоря в минало време. Защото е жив. Макар и в тежко състояние, по телефона ми звучеше доста неориентиран и странен. Но победи дори Смъртта. Този път. Да, той ми е Шеф. Но нещата са доста по-сложни. Защото го познавам от дете, него и децата му, с които съм отраснала. Той винаги беше пръв в болниците, които посещавах, но аз не мога да му върна сега. В Интензивното е. И, ако аз не вярвам в разни Богове…освен в този- земния такъв, сега всеки ден се моля…Защото, ако някой заслужава да живее-това е Той. Трудно е да повярваш, че и ти самия си застрашен от всички тези болести, които виждаш около себе си. Трудно е да знаеш, че не те пази никаква там небесна звезда и си точно толкова уязвим, колкото всички останали хора. Но когато Го сравня със собствения си напълно излишно наречен „баща”, се чудя за пореден път: „Защо, мамка му, нещастието първи винаги застига Добрите??!” Защо толкова отрепки живуркат ден за ден, а истински стойностните хора губят собствените си битки?
„Зная, че се разплаках по телефона, когато те чух, макар, че не исках да те тревожа. Но просто толкова те обичам и ми е толкова мъчно, че трудно сдържам емоциите си. Ти си в сърцата на тези, на които си помагал и около които си живял. Ние сме с теб и отново вярваме в теб. Че ще успееш да се пребориш. Макар, отново да ти възлагаме задачи, трудни за изпълнение, това е чиста и искрена обич! Вярваме в теб и те обичаме! Дръж се и се възстановявай бързо!”
Loading ...
