сеп 12, 2009 Публикувано от Latrodectus на сеп 12, 2009 в ПСИ фактор | 0 коментара

Разумът или сърцето?

Всеки един от нас, поне веднъж в живота си, е бил на кръстопът, колебайки се, дали взима правилното решение. Колкото по-важно се възприема изходът от даден казус, толкова по-сериозен е размисъла и по-труден избора. Ако има и емоционална обвързаност, то нещата допълнително се усложняват. Всички сме чували клишето: „Послушай сърцето си“. Дали е вярно то, обаче? И защо изобщо се приписват мисловни процеси на орган, чиято чисто биологична функция е да разпределя кръвта към органите? След като решенията и изобщо психичните процеси възникват и се преодоляват единствено и само в мозъка? Какво изобщо означава „да послушаш сърцето си“? Доказано е, че в близост до любими хора, се отделя по-голямо количество ендорфини, които ускоряват сърдечния пулс и може да доведат до трепет, изпотяване, изчервяване и т.н. Защо хората се изчервяваме и защо се смеем, когато сме щастливи, все още никой не може да обясни. Само че, същите тези физиологични прояви на организма, отново се диктуват от всемогъщото сиво вещество и сърдечния мускул просто отговаря на получения импулс. Де факто, той по никакъв начин, не предопределя избора, който бихме могли да направим в дадена ситуация. Придаването на душевност на сърцето е по-скоро романтична заблуда, неподкрепена от никакви научни факти. Тя служи повече, за да оправдаем пред себе си направения избор, който чистия разум вероятно отхвърля като неправилен. Казват, че първото което ти дойде на ум, е най-често правилното решение. Вероятно, защото в състояние на стрес и под влияние на определено количество адреналин, мозъка се мобилизира и позовавайки се на научено и предишен опит, „изважда“ вероятен изход на ситуацията. Ние обаче, под влияние на чисто химични промени пренебрегваме „съвета“ на мозъка и се „вслушваме“…в естрогена или тестостерона си. Следствието може да бъде благоприятно за извършеното действие, но и крайно грешно. Със същия успех, можем да попитаме някоя стена, дали да дадем втори шанс на Митко, или не. При хора, определящи себе си като „реалисти“, „повиците на сърцето“ са много по-редки и те са склонни да се доверяват на ума си, до като романтиците, често пъти правят обратното на това, което им диктува здравия разум и преживяват Ен на брой разочарования. Може би, когато следващият път се запитаме „Да простя ли на Митко…ПАК?“, е хубаво да чуем и онова мъничко, тънко пищящо гласче, което крещи, че „Вълка козината си мени, но нрава…НЕ“.